Иван Шишманов

ИВАН Д. ШИШМАНОВ (1862-1928)   Иван Шишманов е роден в гр. Свищов на 22 юни 1862 г. във възрожденската фамилия Шишманови. По предложение на унгарския учен Феликс Каниц на 14-годишна възраст е изпратен да учи в образцовото Бюргершуле и после в Педагогическото училище във Виена, което завършва през 1882 г. Завърнал се в България, Ив. Шишманов е учител в родния си град (1882-1883). Следва с държавна стипендия философия и литература в Йена (1884) и Женева (1885-1886) и слуша лекции по философия и психология, по древноизточни езици и нови литератури, по културна история, филология, етнография. Тук Шишманов създава интелектуални контакти с украинския eмигрант, професора по история Михайло Драгоманов (по-късно, по настояване на Шишманов – професор в Софийския университет), както и с Вилхелм Вунд, при когото защитава докторат по философия през 1888 г.   Ив. Шишманов е един от основателите на Висшето училище в София (днес Софийски университет), в което е извънреден преподавател (1888-1889),

(1892-1894), редовен преподавател и професор по всеобща литература и културна история (1894-1903). В продължение на около четири десетилетия той чете лекции по културна история, всеобща история на литературата, история на източните литератури, теория на народната поезия, начало и развитие на литературната история, сравнителна литературна история на италианския Ренесанс, сравнителна история на западноевропейските литератури – от Средновековието до XVIII в. включително. През 1893 г. Ив. Шишманов създава списание „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” и е негов редактор до 1902 г. В този период той е и редактор на списание „Български преглед” (1893-1900).

От 1903 г. Ив. Шишманов е министър на народната просвета, като се стреми да използва опита на напредналите европейски страни в своята културнопросветна програма. Макар да не успява да осъществи плановете си в пълнота, той прави модерни реформи в образователния процес и свързва името си със създаването и развитието на много културни институции: Народния театър; Музикалното училище; Художествената академия; Етнографския музей; Института за слепи; Училището за глухонеми деца; първата Детска забавачница у нас; Учителско-лекарския съюз; българската секция на ПЕН – клуба; множество читалища, библиотеки, галерии. Като своя мисия проф. Шишманов приема изпращането на специализации в европейските културни центрове на видни български учени, писатели, художници, музиканти, учители.

През 1907 г. освиркването на цар Фердинанд при откриването на Народния театър предизвиква затваряне на Софийския университет. В знак на протест Шишманов напуска министерския пост. През 1909 г. поема отново преподавателския си курс в университета, включва се активно в културния живот с поредица от научни изследвания и публицистични статии.

През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война проф. Шишманов се застъпва за мирно уреждане на международните спорове, за създаване на общ съюз на балканските народи. През 1918-1919 г. е пълномощен министър в Украйна. След Първата световна война се сближава се с Ромен Ролан и Максим Горки и подкрепя идеята за създаване на европейски съединени щати – Паневропа. По време на престоя си във Фрайбург чете лекционен курс за културата на славянството („Славянският свят” 1923-1924). През 1926 г. става председател на българския ПЕН – клуб. През лятото на 1928 г. заминава за Норвегия, за да участва в конгрес на ПЕН – клуба. Умира на 23 юни в гр. Осло.

Проф. Шишманов е действителен член на БАН (1902), редовен или почетен член на редица европейски академични институции и университети. В своите трудове той изследва българската литература, етнологията, фолклора и етнографията, книжнината на българското национално Възраждане в контекста на европейката културна история. Той следи актуалните литературни процеси в България, интересува се от научни проблеми в областта на психологията, филологията, образованието.

По-важни трудове на проф. Ив. Шишманов са: „Наченки на руското влияние в българската книжнина” (1899), „Тарас Шевченко – неговото творчество и неговото влияние върху българските писатели преди Освобождението” (1914), „Литература и образование. Тенденции в изкуството” (1926). Резултат от разговорите му с Иван Вазов е незавършената и посмъртно издадена книга „Иван Вазов. Спомени и документи” (1930). След неговата смърт трудовете на проф. Иван Шишманов са публикувани в книгите: „Епиграми и портрети” (1931), „Литературна история на Възраждането в Италия” (под редакцията на Михаил Арнаудов, 1934), „От Паисий до Раковски” (1943), „Епиграми” (1968), „Избрани съчинения” (1965-1971), „Студии, рецензии, спомени, писма” (1969), Дневник. 1879-1927 (2003).

Делото на проф. Ив. Шишманов е ценен принос в развитието на българската хуманитарна наука и нейното ситуиране като равноправна в европейското духовно пространство.